/ по Татьяна Танько /

В душата ми - чернозем изоран,

а уж беше добре засят...

Колко е тъжно... Стихът е надран...

Пак сме по пътеки със сняг...

Обели Животът кътните зъби...

Опипом вървя... Пътека избирам...

Между плешките вече ръждиво се гърбя...

Торбата с тъга - все подире ми...

През сърцето на студената зима

сее вятърът гладните врани...

Кълват го... Дори зрънце надежда да има

и чувствата, неприбрани...

Правя на Съдбата свилен капан...

По друма ми, Добро не ме глези...

Ако дойдеш, ще имаш сърце-талисман...

А луната, безсрамно, се плези...

Капка по капка... В душата ми е порой...

Който предаде ме - не подавам ръка!

Който позна ме - изгуби покой!

Колко е тъжно... и е накъсан стихът...

През сърцето на студената зима

сее вятърът гладните врани...

Изкълвават го... Дори зрънце надежда да има

и чувствата, неприбрани...