Брега отнесен от забравен ураган.
Поредна есен,
пореден порив невъзпрян...
Луната шепотно заглъхва.
В облаци от суета.
Когато търсим суша, се давим във вода.
Защо са ни звездите плахи?
Защо е любовта?
Щом няма звук от тях и няма светлина.
Политаш ти, дали в безумие?
Защо не спреш?
Устните ти нецелунати и вечния копнеж.
Локвите са пресушени от дъга.
Полята също.
Непростената вина дългa си връща.
А аз и ти стоим безмълвни.
На края на света.
Очите ни са пълни с късчета сърца.
И светлини целуват мрака.
Боже, помогни!
Ако сега заплачем, дълго ще боли...
© Даниела Всички права запазени