Сълзи в очите ми напират,
мъка неизмерима души ме
по един гаснещ живот...
Мамо, не затваряй
очи завинаги,
маля те, мамо.
Без теб ще е тъжно,
много ще ме боли...
Всичко се преобръща в мене,
когато за помощ протягаш ръка,
плахо поглеждаш
и питаш - кой ден е?
... пак ли е ред на нощта?
Болката в теб напира...
Докога от теб да крия,
че идва краят ù,
а тя идваше
с още по-голяма сила,
без да се съобразява
с благородната ми лъжа.
Колко при теб се е застояла,
ще има ли край тя
или този край ще бъде
едно ново начало на болестта?
Не заспивай завинаги, мамо!
Моля те, не ме оставяй
на този свят сама!
© Надежда Ангелова Всички права запазени