Колко думи сама не можах да ти кажа,
колко дни не приседнах до теб,
любовта си към теб на успях да покажа,
в плен на едничката дума успех.

Аз гонех го с лудост безумна,
за него аз плащах пари,
а едничка, самотна, безплатна,
във къщи ме чакаше ти.

Сляпа бях, затова съжалявам,
сляпа бях, затова ме боли,
сляпа бях, без да съзнавам,
че не всяка цена е пари.

Аз прозрях и те търсих, повярвай,
и пари дадох много за теб,
но следа не открих, ти прощавай,
да ти дам аз последен букет.

Във годините търсех това,
онова, дето няма да имам,
затова те оставих сама,
бях обсебена всичко да взимам.

Сега знам, че не искаше ти
ни пари, ни букет, нито къща,
а една, през студените дни,
уморена при теб да се връщам.

Дали ще се върнат назад 
яростта или тежките думи,
бих пребродила целия свят 
да премахна леда помежду ни.

Ала късно е вече, уви,
времето само не мога да върна,
и не мога да купя с пари 
малко обич, преди просто да рухна.

Ще се върна във къщи, дано 
да си там и дано да ме чакаш,
аз не искам пари, а едно 
мое щастие безплатно да бъдеш.

Обещание давам, защо?
На кого, като тук няма никой,
само старо и прашно петно 
и забравени, яростни викове.