На Пламс

    Нощ се спуска над града,
    по улиците плъзват сенки.
    Хора бързат към дома,
    отекват по паважа стъпки.

    Постепенно всичко опустява,
    унася се във сън града.
    И ето някой се задава,
    но не бърза към дома.

    Това съм аз и бързам,
    че лудо времето напредва,
    а страх ме е да не закъснея
    за срещата, която следва.

    По алеята във парка тичам,
    а тя е там и чака вече,
    обръща се и ме поглежда -
    усмихва ми се отдалече.

    Телата вплитат се в прегрътка,
    в целувка устните се сливат,
    изпитвайки любовна тръпка
    и чувствата ни се разкриват.

    Луната плахо пропълзява
    и нагоре тя върви,
    светлината мека ни огрява,
    ала не да ни смути.

    Тя свенливо ни напомня,
    че времето не ще да спре,
    а любовната ни среща
    продължава часове.

    Погледите за последно се кръстосват
    и моят спира върху твоя.
    Потъвам нейде в топлината
    на тази наша първа среща.

    Даниел Герджиков
    14.04.2003
    Стара Загора