Младостта, повехнала от мъка и сълзи,
сърцето, раздрано от болка, не спира да кърви.
Душата тъжни, тежки думи пак мълви.
Съзнанието мрачно е, обгърнато в мъгли.
Камбанен звън разцепва мрака,
а тя горката сама на пътя чака.
Покосена от черните си мисли, тя заплака,
полужива стои и чака ли, чака!
Дъжд заваля, а тя все още е сама.
По бузите ù бели, нежни стича се сълза,
породена от мисълта за липсата на вечността,
погубена, погребана някъде на край света! ...