Нахлупих Земята като шапка,
зареях погледа си
през всички телескопи –
орбитите им се плезят,
/като обръчите на Сатурн,
или като смачкана козирка
на сомбреро/,
препънах се – блейка,
в захвърлено ребро,
изхвърлих обувката си,
останала без ток
и увиснах на космическите струни...
Така видях:
тъмната енергия
поглъщаща космоса,
който бяхме разчистили
от всички въпроси,
промъква се
през спиралния танц на звездите,
гробар на светлината...
Евангелието
на относителността
не ни помага
да разберем дявола на мрака
и времето пак е река –
с начало,
без край,
и с посока...
Пак няма отговори –
само въпроси
чукат като листопад
по пропуканата кора
на Теорията на всичко,
цъфтежите
на мислите ни вехнат
и отекват
като проникване
в смолата на невежеството,
гланцирано и сладко –
близалка за ума.
© Габриела Цанева Всички права запазени