А толкова лесно щеше да бъде

всеки да тръгне в различна посока.

Да помислим за малко, но не да се върнем,

през лесния път да прекрачим живота.

А ние се спряхме и стреляхме с думи,

спестихме си много и много си казахме.

Обвинявахме други за свойта си глупост,

а другото всичко за нас е запазено.

Дали да я кажем лъжата, която

направи ни чужди, когато еднакви

се срещахме вечно на пътя в средата –

уморени от нерви и стари, и жалки?

Дали да обичам, или да те мразя,

не е ли еднакво и двете да чувствам?

Има ли смисъл за мен да те пазя?

Отивай при нея, знай, че те пускам!

И все пак кажи го, недей да го скриваш,

чета го в очите ти – ти си прозрачен!

Мислех, че твърдо решил си да тръгваш,

а явно, че всичко прошката значи.

Спестихме онази любов, дето често

ни стопляше мигом в студените нощи,

но ти си страхливец, а аз съм нечестна –

само ни трябваха чувства и прошки...

Защото раздялата толкоз е странна –

вярното често се трудно изрича,

лъжата е лесна, щом сме безсрамни,

а уж било лесно да кажеш: "Обичам!"