Облякло бе любимата си дреха,
гримирана, на токчета дори…
Търсеше в тъмнината утеха,
вече не плачеше, нямаше сили!
Но валеше дъжд пороен, кален…
Сипеше се върху копринената й рокля…
Болеше отвътре сърцето…
А тя усърдно прескачаше калната локва!
Тя искаше чиста да остане,
за срещата с онова момче…
Белег в сърцето му да издълбае,
да потъне в прегръдките му сега…
И чакаше дълго, но сякаш изсъхна,
беше като роза без вода…
Горчилка в себе си преглътна,
остана само тя и бялата тишина…
И прошумя измокрена коприна,
и запя размазаният грим…
Чух най-тъжната песен, пълна с горчилка,
видях актрисата на най-тъжния филм!
А дъждът се сипеше…
Тя вървеше разплакана и сама…
Земята в яма потъваше…
Покрай мене мина най-тъжното момиче на света!
© Усмивка Всички права запазени