Сънувах, че теб те няма,
от страх да не те загубя...
Да крещя ли сега,
когато никой няма да ме чуе,
да крещя ли,
когато в сън всички са замрели?
Страх ме е,
сега, когато се събудих,
когато разбирам, че теб наистина те няма.
Страх ме е,
сега, когато съм тъжна,
няма кой да си спомня, няма къде да се скрия.
Още един ден, ден без теб,
не виждам слънцето, а черното небе,
не виждам светлината, а само тъмнината в деня.
Вече слънцето не свети за нас,
а за спомените, останали някъде там.
Вече само сенките са за нас,
за нас и избелелите ни души.
Виждам истината в лъжите,
усещам болката, която ми причини...
Има ли смисъл дори да се питам,
защо плащам за твоите грeшки,
защо те мразя, но още те обичам?