Тик - так бързо трака
забавеният
механизъм не стария часовник.
Отброява злобно всяка капчица живот.
Аз-като последния нищожник
кривя се във истерия ,рея се във плач.
Гласовете ви вече не чувам,
нито агонията,чувствам само мрака
прегърнал ме като любовник
водещ ме надолу към дъното на пропастта.
И аз тръгвам...
Можете да ме попитате
защо така постъпих?
Можете и да ме съдите
за делата ми отчаяни.
Можете и да ме мразите,
защото аз намразих...
Намразих живота,
защото паметник за мен бе свободата ,
а тя била илюзия.
© Теодора Дамянова Всички права запазени