По лисичите стъпки разпознавам и болка и радост.

В железните птици разпознавам пък родния дом.

Все едно съм Гаврош и то без барикада.

Дон Кихот съм без Санчо, без доспехи и кон.

Магистрали минавам, но не режа аз лентите техни.

Непонятната реч като призрак край мене снове.

Парят спомени български - топли и летни.

Въртя и навивам живота подобно въже.

Разпознавам в съня извървяните стари пътеки.

Сутрин будя се сграбчен от суха и сива мъгла.

Съхранявам обаче във себе си само човешкото,

зверовете ръмжащи - опитвам се да удуша.

Крача сам по пътеките неизвървяни.

Проклинам ония които сега са на власт.

Войната горчива не ще се изкупи с медали.

Не жертвам България. Жертвам си моето Аз.

Стъпка по стъпка везната намира покоя.

Сълзите отдавна са вече отровни стрели.

За тебе, Родино, обаче аз все ще се моля

и гарван ще вие по моите трайни следи.