И независимо от това, че разплаквах сезоните
през всичките трийсетина /и малко отгоре/ лета.
И без значение, че натежаваха плодовете по клоните,
а после се чупеха, уморени да размахват крила.
Единствено мечтите ми като прелетно ято отлитаха,
и нищо, че нито веднъж не се прибраха на пролет.
А чувствата, подобно вълните, упорито залитаха
и не е важно, че се разбиваха точно пред полет.
Нали все още усмихва ме щедрото, палещо слънце
и аз пак съм готова да цъфна и плод да родя.
Нали за мечтите хвъркати свих топло гнезденце
и им вярвям – ще научат и мен да летя. ...