Уж съм до тебе, а гледам в Небето.
И непотребен е оня жест, дето
вечно възпира възторзите в мене.
Влюбена лира в гласа ми щом стене,
щом ми е тясно до ножа и хляба,
то си е ясно – душата ми слаба
уж със любов е пълна догоре,
а пък безмълвно с твоята спори.
Иска да пеят чувствата скрити.
Да онемеят мъдро звездите,
да заприличат на жълти дюли,
кротко търкулнати в скута на юли, ...