Нашето място
Точно днес кой ли дявол ме прати
покрай нашето място да мина...
Като прилепи старите дати
връхлетяха! А ужким година
оттогава изминала беше...
Стъпвах бавно по стария път...
Тук, на нашето място, валеше,
но различен бе някак дъждът...
И мъжът, със балони в ръката,
без усмивка, стоеше унил.
И той бе я изгубил, горката,
и тъй бързо се бе състарил...
По-нататък, на нашата пейка
двама млади на обич се учеха,
а една понамокрена лелка
се разхождаше с две малки кучета.
На завоя със мъка се спрях
и душата си свих на кълбо...
Вдигнах поглед надясно, видях
онова „само наше” дърво!
Колко спомени, Господи, колко
без покана при мене се връщаха!...
Кой ли дявол изпрати ми болката
днес, когато нищо не е същото!
А дървото... сякаш ме позна,
духна вятър в зелените листи,
потрепера от студ и тъга
и прошепна ми тихо: „Върви си!”
Тръгнах бавно... и стана ми ясно,
че сълзата от мене отронена
ще остане на нашето място.
...И дръвче ще поникне от спомена.
Павлина Соколова
© Павлина Соколова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Харесах творбата и ме натъжи,да спомените остават, в посадено дръвче, или нежна тревица напоена с нечия сълза!
-
Все по нещо остава... Поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Хареса ми, успяла си да избягаш от баналното и да придадеш на носталгичното преживяване свое настроение и детайли!