gerriethewallflower (Недописана)
33 9
30.11.2014 г., 21:09 ч.

Настроение индиго 

  Поезия » Любовна
564 0 2

Най-боли, когато с него е невъзможно,

когато  е счупено и непосилно сложно.

Любовта ми идва от дълбина незнайна.

Криптована  е в  мен,   неясна и безкрайна.

И търся  кода, за да разбера необяснимото,

за да поставя в ред обърканата си  вселена,

да подчиня  всичко на логика   най-студена,

да разбера накрая, че приказките с  него са

обречени да свършат преди да са започнали.

Ролята на принцеса просто не ми е отредена.

Обясня ли си всичко, толкова лесно ще успея

да го изтръгна  от себе си, колкото и да боли,

съзвездия си объркани без него ще  наредя,

за вселени неоткрити и далечни ще копнея.

Но тайните  вековни на дълбоко са заровени

В сухата пръст  с голи ръце  дълбая  до кръв,

до бездиханност, преумора и  самозабрава.

Толкова случайно и напосоки, без ориентири,

докато не стана цяла в кратери, ями самота,

и не заприличам на луната, сестра по съдба.

Влюбена в слънцето-история по-стара от света

Лъчите му изгарящи са и нужни, за да живее тя.

Умира всеки път, когато то започне да и липсва.

Там в тъмното го чака, облечена е цяла в тъга.

Обрича мислите си на него и всяка падаща звезда.

Пътищата им непресечни са в безкрайното синьо.

Облаци несбъдната любов събират сълзи и преструвки.

Когато, веднъж в месеца,слънцето за нея си спомни,

тогава от топлината му се изпълва дори за кратко.

Завърта се в кръг и после отново се губи сама.

 

Аз съм небе в настроение индиго,

А сълзите ми са звезди, отразили

тъгата на луната.
Денят и нощта се гонят забързани.
А аз се уча да рисувам безкрайности.
Съществува само безвремие, 

затова съм тук и те чакам. 

© Недописана Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ти, Младен не знам защо, но бях странно вдъхновена от Борис Виан и книгата му "Пяната на дните". Може би това стои зад написаното от мен.Продължавам стремглаво да се недописвам
  • Този творчески почерк необяснимо привлича вниманието ми от известно време. Нищо стандартно не откривам в него. Бих нарекъл тази поезия с термините на самата авторка: поезия на лунните и звездни кратери.

    "Денят и нощта се гонят забързани.
    А аз се уча да рисувам безкрайности.
    Съществува само безвремие,
    затова съм тук и те чакам."

    Дори и само тези редове, напълно изолирани от целия текст, притежават поетична и високостойностна самодостатъчност. Но в текста си авторката ме покори и с още нещо:

    "В сухата пръст с голи ръце дълбая до кръв,
    до бездиханност, преумора и самозабрава.
    Толкова случайно и напосоки, без ориентири,
    докато не стана цяла в кратери, ями самота,
    и не заприличам на луната, сестра по съдба.
    Влюбена в слънцето-история по-стара от света."

    Въпреки, че съм убеден, че този текст може да бъде минимизиран до своята оптималност като форма, той не може да бъде подобрен като поетично повяване на нещо странно, от което струи мистичност, вплетена в поезия.

    Поздравление, Недописана! Продължавай да не се дописваш. Доставяш ми естетическо удоволствие!
Предложения
: ??:??