poli_moli (Паолина)
5 67
7.02.2007 г., 18:45 ч.

Не бях себе си... 

  Поезия
972 0 9
Дълго време не бях себе си,
не бях себе си, а някой друг,
сякаш носех целия свят на раменете си,
превърната във мрачен, кален труп...
Очите ми не бяха същите,
мъртвешки, черни руини,
нямаше ги в тях могъщите,
бодри - на живота - светлини...
Ръцете бяха посинели,
умиращи от студ и свян,
с смъртта се бяха те преплели,
живота беше само блян....
И устните на ред увяхват,
несрещали усмивка векове,
без сили към цигарата замахват,
с надеждата горчилката да спре...
Прозорец към душата тоалета,
черен и раздърпан вeхт парцал,
със тялото ми бавно крета,
небрежно се на мен прострял...
Картината е страшна и зловеща,
а аз в действителност - знам - бях това
и сега се чак умът ми сеща:
не трябваше да става май така...
И вече пак съм старото момиче,
със весели и искрени очи,
научи се то да обича,
ала не и миналото си да заличи...

© Паолина Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поклон !
  • Страхотен стих!
  • Важно е винаги да има оптимизъм,нещата да се гледат от тази гледна точка!...Миналото си е минало,периодът е станал част него...Но нека бъдещето не му е безкрайно подвластно!
  • Нещо не разбрах за какво стана дума накрая,но мерси на всички изказали мнение
  • Ами как защо бе, Валери....Защото е един от тези които предизвикват такава картина.
  • Защо така бе, Биско? Защо така говориш на дъщеря си?
  • Болезнен и поучителен текст, представящ една история която за съжаление в днешно време се случва много често!
    Поздрав!
  • Забележително откровение, отчитащо грешка, която се помни цял жинот. Поучително.
    Поздрав!
  • Все така, докато станеш голяма ...
    и после пак
Предложения
: ??:??