Вихър такъв бе - щуро завихрен!
Не помнех вече даже и името си.
В поточе ромолящо в погледа ти,
съзрях лика си - почти позабравен.
Над мрачен океан беше прелитане.
Спомен е мъката за себеотстояване.
Да съм съвършена ли ми е отредено,
словата за да спестим за опрощение?
Не е нужна вяра, ни повторно вричане.
Чудото се случва, щом свършат думите.
Самадхи
12.06.2016