Не идвай пак в тъгата на покоя ми!
Защо дълбаеш в моята душа?
Изплаках те в илюзии, че моя си
и истинска си, колкото лъжа...
Недей да ме докосваш без усещане!
Копнежът по-боли от кръвна рана,
ръцете ми, че твоите не срещат,
защо са ми надежди щом те няма?
И скрила се зад гръдната ми кост,
дълбоко, чак до дъно на забравата.
До пепел изгорила всички мо̀стове,
очите ми във мъка да се давят... ...