Не каза ли, че си ме чакал,
че си ме виждал в синева,
когато отчаяно си плакал,
и си се давил в самота?
Не каза ли, че друг не те разбира,
и че на друг така не вярваш?
Нали без мен по мъничко умираш
и въздуха ти нищото открадва?
Не каза ли “повече от всичко”?
Кажи, не каза ли така?
Нали безкрайно ме обичаш?
Безкрая включва и сега.
Сега… Все тъй до мене не те има.
Да, знам, ще кажеш “Някога, когато…”
ти разтопиш полярната си зима,
а аз напусна жаркото си лято.
И други все такива, феерични,
сравнения за нас ще наредиш,
за космоса и чувства магични,
за карма и пренаписани съдби.
Аз искам теб. Не ме рисувай по небето,
не ме превръщай в трагична принцеса.
Прегръщай ме, докато Луната свети,
търси ме, когато не знаеш къде съм.
Не ме отлагай някъде занапред.
Накарай ме сега да ти се случа.
Съдбата знае пътеки безчет
и да не те обичам, някой ден ще се науча.
20.11.2013г.
гр. Сопот
© Събина Брайчева Всички права запазени
ти разтопиш полярната си зима,
а аз напусна жаркото си лято....
запазвам си го този стих някъде на скришно