Ноемврийско е утрото. Тъжно и мокро. Тротоара окъпан от среднощния дъжд. На два полускъсани стари кашона, старица приведена продаваше своето минало. Изнесла беше две бели кордели. Малко играчки.Чифт детски обувки - цвета им запазил се син. И още други ценни реликви от стария, семейния скрин. Две отрязани плитки момински като мъртви,прострени на мокрия сив тротоар. Спряха ме. Не посмях пред нея, но исках с глас да заплача. Отдавна някъде поели децата. Не се обаждали. Глуха била. Затова изнесла за продан старите спомени, апарат да си купи. Да оправи слуха. Не чувала, Боже, тази старица! За апаратче иска да спечели пари. Ако прозвънне някога телефона... Майка е. Да чуе преди да умре, че децата макар и далеко, са много, много добре.
И аз попаднах на стиха ти късно... за съжаление. Но се радвам, че го прочетох. Дълбоко ме развълнува, актуална тема...
Тъжно, тъжно ми стана...
Благодаря ти, Веска!
Разтърсващ стих!!!
Тази вечер определено ми се доплака (меко казано)!
Ще се опитам да поспя след този стих. Много, много болка и мъка има днес в сайта...
Прегръщам те, Веси!*
Блокирането на рекламите (Ad Blocker) е в нарушение на правилата за ползване на платформата! Добавете сайта в списъка с изключения във Вашия Ad blocker!
Може да избегнете показването на рекламите, като направите дарение и получите статут на ВИП потребител/Автор ПЛЮС.