Не бива да те виждам. Няма.
Не искам да те срещам вече.
От спомени боли в душата,
а раните тежат в сърцето…
Сама останах. Мина време,
вглъбена в самота живея.
Със себе си се боря гневно –
успях ли да те преживея?
Ти взе ми всичко без пощада,
разби душата ми, ограби я.
А аз възпявах твоята кражба,
във песни те творях и вярвах.
В небивалото наше съвършенство,
в една-едничка дума само.
Но всичко свърши. Край. Завеса.
Не искам да те виждам. Няма.
Но Бог реши и днес ни срещна
на свято място, в малка църква.
Потръпнах, стана ми горещо,
изпих те, с поглед те прегърнах.
Запалих свещ и пожелах си
през сълзи песента си да допея,
да те докосна с устни в мрака…
Вече знам – не ще те преживея!
© Валентин Илиев Всички права запазени