не стъпвай в паметта ми
Изпратих всичките,
останах пак сама -
без миговете - просяци на нежност,
изстинали от зимата в страстта,
вледявайки живота на сърцето.
С кръвта отплуваха...
по черната вода
във тъжен час на откровение,
убил и огъня, и топлината, и смехa...
(не исках - а изтръгвах себе си).
Не мога да си спомням
този свят...
(бълнуванията са безнадеждни).
Не ме мъчи, не стъпвай в паметта ми -
в разпада ни роди се неизбежното.
През миглите
сълзите ми блестят
от смъртната присъда на забравата.
Животът ми... (какво пък)
следва своя път
във залезното шествие на бягството...
© Дакота Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Невероятно е! Както винаги!
Поздрави! А усмивките са само за теб!
-
Благодаря ви!
---------
Светослав, опитах се да го поправя...но и така да остане, нека ми е за урок. понякога настроенията подвеждат. а не трябва - зная, че като пиша, задължително е да е продиктувано от сърцето, обгрижено от погледа и изваяно със словата. поезията го изисква. дано ми простиш за прибързатното "нахвърляне" на емоции.
хайде, усмихни ми се -
Не ме мъчи, не стъпвай в паметта ми -
в разпада ни роди се неизбежното...
Браво!!! -
Удоволствие е да те чета, Дакота!
-
...от смъртната присъда на забравата..
Няма по-голяма смърт от това да бъдеш забравен!
Много силен стих!
поздрави!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Затова написаните по този начин неща вълнуват! Другото е неправдиво, изкуствено!