Самотата на нощта пак поглъща ми съня,

Врящ котел е любовта, ала няма с кой да споделя,

Даже бяга мисълта, пак към твоята душа,

Скитничеството ми е природа, но без тебе аз не мога.

Рано станах сутринта, гледах твоята снага,

Милвах твоето лице, сластно галех твоето сърце.

Но зърна ли това лице, Боже ставаше ми зле,

Не помислях и за миг, че за теб ще пиша този стих.

Явно болката ми е голяма, явно няма лек за тази мелодрама,

Тази нощ в емоции съм облян, търся нагло твоя блян.

Снимката ти пак ще стисна и емоцията ще подтисна,

Знаеш казват любовта, бавна смърт е, не война.

Ще премине вечерта, ще се спусне заранта,

Ще се минат ден и два, ще си тръгне любовта.

То при теб любов пък няма, ах, как исках да сме двама,

Но живота тъй направи, ти за друг ме остави.

Как да свърша този стих, малко плаках, много пих,

Вече знам, не си струва – мъж за „мацка“ да будува.

И не знам дали видя – „мацка“ казах, не „жена“,

Аз „жената“ ще си чакам, „мацките“ са бита карта.