Ти рисувай по мене невъзможните срещи,
невъзможното бяло, невъзможно стои.
Ти не гледай далече, че след нашите грешки,
тази бяла луна – с невъзможност броим.
Тихи стъпки отекват от последните нощи,
от последни усмивки, невъзможност редим.
Ти протягай ръка щом душите си пощим,
ние можем със теб – до безкрай да летим…
И стаените грешки чак до лудост в сърцата,
от горещите страсти, невъзможно болят.
Ние с тебе сме луди – невъзможната цялост,
невъзможни душите – до безумност горят… ...