Небето е пълно със звезди мъждукащи,

а луната възгорда пробива страшните облаци.

Милостива е този път нощта, топла и суха,

не брули вятърът уморените листа,

не изпива аромата на дъхавите летни цветя.

Но незнайно защо, месецът ми се струва твърде студен,

а звездите край него не намигат тъй весело,

смеят се те с глас, злокобно и режещо.

И нощта е някак си друга, твърде топла, твърде суха,

та чак пали ми кожата и кървящи рани оставя след себе си.

Вятърът не иска да разресва косите ми,

стоят си те разбъркани и чорлави.

И ето, аз съм пред изгрева изправена,

кървяща, рошава, отчаяна.

Още една битка бе водена,

още един камък към гроба прибавен.

Не! не са милостиви нощите,

а дните все по-бързо минават.

Жадувам покой, любов наричат го хората.

Едно "обичам те" прошепнато

ще свали оковите в сърцето.

Но уви... съдбата друг замисъл е имала

и тъй сама ще съм, търсеща и бродеща

на покой, любов, или както там наричали го хората...