Капка със поглед последвах,
безкраен бе нейния път,
отронена не от облак,
а от нежна лицева плът.
Пусната бавно и грешно,
погрешно и падаше тя,
не искайки да достигне
черната, суха земя.
Лъчи през нея минават,
пречупени в танц дивно-бял.
Как ли би променила
прахта, в плодородна кал?
В сърцето и чисто, солено
отразена видях в тишина,
незнайна, хипотетична,
отнета човешка съдба.
Ела! Капни във дланта ми,
мъничка, чиста сълзице.
Ще разменя за дъха си
смеха на твойте очици.
© Èдин Гравън Всички права запазени