darkness_n_silence (Надежда Тодорова)
46 328
18.03.2012 г., 20:40 ч.

Неизпратено 

  Поезия
1689 4 18

Бях на девет. Светът бе свиреп.

А домът ми не беше уютен.

И не вярвах, че има и "след".

И не помнех че има и друго,

 

по-различно от тези стени,

дето нощем ми пречат да дишам.

И мечтаех за майка с гърди,

пълни с обич и нищо излишно.

 

И мечтаех за майка с сърце,

твърде тясно  за всяка жестокост.

Фантазирах за синьо небе

със всевиждащ и чуващ ме Господ.

 

Фантазирах, а имах стъкла

от онези покритите с щори,

зад които оставах сама

и на себе си само говорех,

 

че и котките имат душа,

че и може би даже децата.

Ако можех да бъда добра ,

щях да бъда любимка на мама.

 

Ако можех да бъда красива,

щях да имам реални приятели…

И разбираш ли, мамо, разбираш ли,

колко сбъркана бе дъщеря ти?

 

И разбираш ли колко е късно

и не искам да бъда поправена?

Затова да не сочим със пръсти,

щом със тебе не се и познаваме.

© Надежда Тодорова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??