Когато нощем падаха звездите,
аз търсех теб и твоите очи.
Когато сутрин капеха сълзите,
аз вярвах на лъжите ти, почти.
Самотна, бавно се разпадах,
разпъвах се от болка нетърпима.
И вътрешно във мене страдах,
а външно бях непоколебима.
Тъй дълго болката прегръщах,
че стана част от мене тя.
Сълзите от обидата преглъщах
и аз самата станах на сълза.
Надявах се на обич безрезервна,
от рани страда моето сърце.
Жестоко е да съм непотребна
и сиво да е моето небе.
© Тонка Стефанова Всички права запазени