През мене погледът минава

и само споменът за миг в ума ти се явява.

Очите безчувствено в страни поглеждат,

а сетивата изгарящо потрепват.

Сърцето почва лудо да тупти,

но продължаваш – не спираш встрани.

Никой нищо не разбра…

за това, че някога твоя съм била.

Нито дума, нито жест -

чувства колкото към непотребна вещ.

На пръв поглед в тебе нищо не личи,

но аз знам там вътре нещичко скърби…

Сега това ли заслужавам?

Сега като непозната ли да се представям?

Щом ти не можеш с добро

да си спомняш за това което е било,

грешна ли трябва да бъда в твоите очи,

или наградена с цялата вина върху себе си?

За това, че някога до мене си стоял,

за времето, когато от мене всички чувства си изпивал.

За това, че в твоето легло аз някога лежах,

за времето, когато във твоя дом реалността бе само прах…

… не можеш ли с ръка да поздравиш,

с усмивка и напред, по своя път да продължиш?

Сега и аз ли да затварям очи?

Сега от безмълвие – не те ли боли?

Не мога като теб да се преструвам,

а мина времето да ти се любувам.

Не мога от съзнанието спомените да изтрия,

а искам усмивка на лицето ми да има щом те видя.

Не искам като теб встрани погледа си да оставям,

била съм някога твоя – не съжалявам!

Гордостта ти на друга равна няма,

тя дори от теб сега е по-голяма.

Всеки от нас сам пътя си избира,

и знам - няма сила която да ни спира.

В живота хората се подминават,

но думите, помни, не се забравят!