25.12.2004 г., 11:18 ч.
Несподелени спомени
Той:
-В твоя сегашен безезерен,
безморски, безречен град
помниш ли речните рачета,
които вървяха назад?
Едни малки юначета
с едни големи мустачета
и със щипки: “Щрак,щрак!”
“Ауу!” –каза ти.”Еее!”-казах аз.
(Но кутрето пази знак
от геройския ми глас)
Не,не!Това те натъжава.
Нека почна пак!
Помниш ли как лягах
във снега като хлапак?
“Недей!” –каза ти! “Да бе!” –казах аз.
Във онзи януарски ден,
във онзи януарски мраз,
така ти обяснявах,
така те увещавах,
да сме снежно-чисти човеци..
(После пневмония хванах,
ама забравих го вече).
Добре!Добре! Няма!
Нещо весело ще разкажа!
Помниш ли как, като моя дама
онази вечер
те заведох на плажа?
Забрави ли вече?
Захвърлихме костюм, тоалети
и съвсем неприкрито
като нудисти заклети
подгонихме вълните…
и после…
Ти плака!
И беше гробовно сърдита
чак до влака.
Тогава забрави сълзите
и спокойно ми каза:
“Как те мразя!”
Отговорих: “Добре.”
(Как “добре” бе глупако,
едно споделено море,
неопитността на хлапака,
болката на момиче,
което става жена).
После след вагона ти тичах.
И те настигнах…
И стана една…
Ама и аз едни спомени имам!
Всяка дума ще те натъжи.
Я по-добре стига!
Я най-добре ти разкажи!
Тя:
-Помня как след училище
ме изпращаше дълго-среднощно
и все си намираше
повод да ме докоснеш.
И как веднъж бърборейки си щуротии
забрави твойто :”Лека нощ!”
“…!” – мълчах си аз “…!” – мълчеше ти.
И после как престори се на лош
и устните си върху мойте сложи,
а аз ги задържах
и като пламъчета заиграха
езичетата ни едно до друго.
И танца им бе страстно-нежен,
и нещо свое си шептяха!
(Но после херпес ми излезе,
защото май че ме ухапа.)
Ето станах лоша!
Ще почна от начало.
Ти спомняш ли си точно
онази нощ на бала?
Бях толкова красива,
а ти не забеляза.
Грима си бях изтрила,
защото знаех, че го мразиш.
А ти със поглед хукваше след всяка
със по-отворен тоалет…
Помолих те “Налей ми малко!”
а ти попита “С лед?”
(Във къщи “изповръщах си червата”
и беше гадория,
и цяла седмица боля главата)
Дали и този спомен да изтрия?
Я нещо весело!
Помниш ли как “поумнели”
си “давахме” любов!
Как уморено бях заспала,
а ти ме будеше за подвиг нов…
(Тогава май ми закъсня
и страшно се уплаших…)
Май пълни със вина
са спомените наши.
Добре си поприказвахме,
но само ние знаем
зад гласовете ни прехласнати
остава спомен таен,
остава спомен свиден…
и двамата го крием
за да не го изцапаме!
-В твоя сегашен безезерен,
безморски, безречен град
помниш ли речните рачета,
които вървяха назад?
Едни малки юначета
с едни големи мустачета
и със щипки: “Щрак,щрак!”
“Ауу!” –каза ти.”Еее!”-казах аз.
(Но кутрето пази знак
от геройския ми глас)
Не,не!Това те натъжава.
Нека почна пак!
Помниш ли как лягах
във снега като хлапак?
“Недей!” –каза ти! “Да бе!” –казах аз.
Във онзи януарски ден,
във онзи януарски мраз,
така ти обяснявах,
така те увещавах,
да сме снежно-чисти човеци..
(После пневмония хванах,
ама забравих го вече).
Добре!Добре! Няма!
Нещо весело ще разкажа!
Помниш ли как, като моя дама
онази вечер
те заведох на плажа?
Забрави ли вече?
Захвърлихме костюм, тоалети
и съвсем неприкрито
като нудисти заклети
подгонихме вълните…
и после…
Ти плака!
И беше гробовно сърдита
чак до влака.
Тогава забрави сълзите
и спокойно ми каза:
“Как те мразя!”
Отговорих: “Добре.”
(Как “добре” бе глупако,
едно споделено море,
неопитността на хлапака,
болката на момиче,
което става жена).
После след вагона ти тичах.
И те настигнах…
И стана една…
Ама и аз едни спомени имам!
Всяка дума ще те натъжи.
Я по-добре стига!
Я най-добре ти разкажи!
Тя:
-Помня как след училище
ме изпращаше дълго-среднощно
и все си намираше
повод да ме докоснеш.
И как веднъж бърборейки си щуротии
забрави твойто :”Лека нощ!”
“…!” – мълчах си аз “…!” – мълчеше ти.
И после как престори се на лош
и устните си върху мойте сложи,
а аз ги задържах
и като пламъчета заиграха
езичетата ни едно до друго.
И танца им бе страстно-нежен,
и нещо свое си шептяха!
(Но после херпес ми излезе,
защото май че ме ухапа.)
Ето станах лоша!
Ще почна от начало.
Ти спомняш ли си точно
онази нощ на бала?
Бях толкова красива,
а ти не забеляза.
Грима си бях изтрила,
защото знаех, че го мразиш.
А ти със поглед хукваше след всяка
със по-отворен тоалет…
Помолих те “Налей ми малко!”
а ти попита “С лед?”
(Във къщи “изповръщах си червата”
и беше гадория,
и цяла седмица боля главата)
Дали и този спомен да изтрия?
Я нещо весело!
Помниш ли как “поумнели”
си “давахме” любов!
Как уморено бях заспала,
а ти ме будеше за подвиг нов…
(Тогава май ми закъсня
и страшно се уплаших…)
Май пълни със вина
са спомените наши.
Добре си поприказвахме,
но само ние знаем
зад гласовете ни прехласнати
остава спомен таен,
остава спомен свиден…
и двамата го крием
за да не го изцапаме!
© Георги Динински Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Прав си, Дайк - винаги се опитваме да скрием чувствата си зад цинизма и понякога нараняваме по този начин най-близките си хора. Може би е по-добре от време на време да даваме израз на онова, което се крие в сърцето ни...
-
Хубави са спомените...Преди да дойде циничният щит на староста
-
Да така изглеждат спомените, много можем да разкажем, но и много остава, скрито, невъзможно за думите да го пресътворят.Превъзходно!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
