Понякога се спирам в твоята ранимост –
карфица в неугасващия тъжен залез.
Тогава няма как да бъда предвидима,
дали ще топля с огън и дали ще паря.
Понякога не връзвам скъсаните нишки
от страх, че вече няма да получа възел
и скривам надълбоко своите въздишки,
не виждам как и колко ли присъди пръскам.
Понякога не мога да подреждам мислите,
оставям ги – едни разхвърлени кончета,
а после теб сред тях да търсиш истини
и не разбирам, че не стават за пътека. ...