Неусетно как времето минава,
понякога по-бързо, понякога по-бавно.
И за миг дори ни подминава,
ала се заканва: „Ще се върна и тогава…“
А с пръсти щрака си момчето,
вървейки по уличния тротоар
с усмивка, с торбичката си лека
към някогашния дядов таван.
Ненамерил в себе си утеха,
намерил я в приятелката си Лоран.
Двамата тихичко и леко
върху овехтелия и скърцащ диван. ...