Пак те викам в таз' самотна нощ,
и пак те грабвам тихо аз от нея.
И нека изпием цялата и мощ,
и лицемерно зад гърба и да се смеем.
Отново ще те викна,
обгърне ли ме самотата,
да забиваме в гърба и пак
камата на грехотата.
И през тази нощ студена
пак името ти викам...
но отвръща само ехо
и лицето ти не виждам.
За миг изчезнаха звездите,
мракът ги уби.
И не виждах нищо - слепи са очите,
силно почна да вали.
Сянка, сякаш изпепелена,
към небето се понесе.
Нейната сянка бе това...
Наш'та изневяра я разсече.
Мъртво бе момичето нещастно,
защо убихме я със теб?!
Тялото и замръзва безвъзвратно,
очите и са сякаш лед.
И тази нощ съм още по-самотна,
и чувам лицемерния ни смях.
Той решен е самите нас да погуби,
както ние погубихме нея без страх.