Ти беше там,
в нощта до мене спеше,
далече, толкова далече,
макар до мен да беше.
Студено беше!
Ти до мен лежеше, но...
студена яма между нас стоеше,
но ти не я усети, спеше.
Треперех аз, невъзмутим остана,
целунах те и сякаш лед целувах,
погледнах те - ти беше сам,
студът до тебе не достигна.
Студено беше!
Ти беше там, но сам.
Не бях за теб ни пречка, нито блян,
ти просто беше сам.
Не усети, че ми е студено,
не усети моя страх,
ни моя поглед нежен,
за тебе нищо бях.
Студено беше!
И нищото до теб стоеше,
лежеше там отляво, търсеше сърце,
но то за нищото остана нямо.
До тебе нищото си спеше
и да ти даде света – готово беше,
но и това едва ли го усети,
там си беше и до теб лежеше.
Но студено беше и нищото скова го студ!
Треперещо до тебе гушна се за малко топлина,
приближи се то и те целуна, но, уви,
студът остана там!
Усети ли как нищото в нощта те гали?
Усети ли да те целува нежно?
То там беше, гледаше те, докато спеше,
и ти там беше, ала спеше.
Студено беше! Но нямаше вина снегът,
и валеше, но снежинките горещи бяха.
И нищото гореше, но до теб угасна,
и искаше те, но скова го студ.
Мракът бързо си отиде
и нищото се скри в деня безкраен.
Не разбра ли ти, че си отиде?
Нищо, то и без това си беше просто нищо!
© Кикито Всички права запазени