Но Тя е там, не спира да кърви.
И болката по пътя си продължава да върви.
Неуморимо достига свойте висоти.
И разкъсва Я в опит да крещи.
Но Тя е там, не спира да кърви.
Умира ли?
Във вик за помощ отговаряш Й.
Но този, който дните Й упомрачи,
нима Ти не си?
Но Тя е там, не спира да кърви.
Тази, дето нощем Тя не спи.
Тази, дето нощем дави се в сълзи.
Чиято душа неспирно да се мъчи караш Ти.
Не ще се избави, вратите са залостени.
Смъртта Я дири по кървавите Й следи.
Как надежди да таи,
че може би ще се спаси?
И тях Ти уби със слова красиви, но лъжи.
Плаваш в заливи, заобиколени от мъгли,
вярвайки, че повече не може да се греши.
В произволни посоки водят Те очите, заслепени.
Оставяш се в насоки на сетивата, заблудени.
Но лодката Ти отново се разби.
И съдират дървените й трески
Нейната плът и сърцето Й.
Но Тя е още там, стои,
продължава да кърви...
© Йоана Георгиева Всички права запазени