НОЩЕН ЦИКЪЛ

(тъга по Лорка)

* * *

Прагът, мила моя,

който ни дели. . .

Крак през него прехвърли.

Липите дават цвят, мила моя.

Крак през него прехвърли.

Във реката мятат се рибите  

в пяната бяла.

Крак през него прехвърли.


Виж кончето как бяга, виж мен.

Крак ме чакаш да прехвърля ти.

Много вятър съм събрал,

издул от зор очи.

Крак ме чакаш да прехвърля ти.

В борбите косите си оставих.

Ела да те целуна тук,

на този праг, любов!

* * *

Вятър ми духна:

на Севера нося тъжна вест.

Ухо му доверих:

и по птиците до мен достига,

прости!

Две уши ми тайната споделиха:

уста ми няма сила да го изрече,

прости!

И очи ми две неми ослепяха:

Южният вятър, драги,
се спомина,

прости!

* * *

Ветре топли, гъделичкаш!

Ти, приятелю, със мен ли се
боричкаш?

Ох, на трева глава да втрия,

гъделичкаш, виж го кучето,

облиза ни.

Ох, гъделичка ли?

Не гони го.

То се врътне,

ти го търсиш.

То се метне,

ти си, ах, разсеян,

гъделичкаш, ветре,

подгони го!

Ти със мен ли се боричкаш.

На трева да втрия,

да почина,

остави ме!

Ветре, топли!

Ветре, гъделичкащ!

* * *

Любов!

Изрече тя.

Любов!

Със екот изтрещя.

Любов!

Ах, вятърът повя.

Любов!

И го довя.

Любов!

И миг не ми остана.

Любов!

Забрави ме, любов!

Къде медузите ми тялото

лежи в морето

изоставено,

любов.

Прости!

Кости сред желязо и дърво.

* * *

И пяната на устата на времето

с целувка целомъдрена приех.

И любовник на теб, Морфеос,

палаво дадох се в захлас.

И прошепна шепота:

ще ти шептя.

И си изрекох речите и спя.

* * *

Да имаш да ме вземаш

на кон понесен и крещя,

защото конят ми е първи

сред девствена трева

и му давам да пасе цветя

и ще заповядам да умра,

когато полет го остави

да повяхва,

но само сред цветя.

До тялото на кон.

* * *

Синьото небе ме тъй издира

Къде си, малка и с очи на

синевира?

Коляно над снага превита

се полага, що да правя?

И в уста ми мъх за живот

ме пита.

А що да му отговоря, кога

живот проклинам. . .

Цвете на морава да ме

съживи расте.

Що да сторя?

Синьото небе ме тъй издира.

Очи измих си в синевира.

* * *

Огън. Плам разстройва ми

очите златни.

Аполон в позлата на слънцето

познат е.

Боговете вкупом на разплата,

събрани като събратя.

И мен в коси от злато

и синът познат е,

богът Феб.

Аполоне, ти би ли на мен

в любов се врекъл,

пред боговете сега рече

и замълчи.

Да, любими, от злато,

което ще сваля

и в злато ще позная.