Когато пред теб застана

с разкъсана черна душа.

Когато видиш кървящата рана,

ще те гледам тихо и ще мълча.

Ти ще видиш през мене простора,

ще чуеш тътен като от гръм.

Ти ще знаеш, че аз не говоря,

ти ще знаеш, че мъртва ще съм.

Не тялом, а духом погинала,

с кървави пръсти и ледно чело.

Пред теб ще е споменът минало,

в някакво странно бледо тяло.

Ти ще целуваш и милваш косите,

сълза, може би две, ще блести

по бузата розова изпод очите,

в които горяха звезди.

Твоите пръсти ще галят,

ще молят, ще викат съдба

и сърцето бездушно ще мамят.

Върни при мен любовта.

Ще те погледна, ще се усмихна.

Бяла, прегърбена, жалка!

Тихо сгушена аз ще притихна.

Господи, колко съм малка.

Ще прошепна тихо, едва доловимо:

„Ето ме, твоя съм, вземи ме!”

Ще ме подминеш презрително,

Може би… или ще бъдем в мечтите си.