10.10.2014 г., 7:45 ч.

Няма 

  Поезия » Любовна
913 0 2

Няма


В тъмната стая нямаше ни повей от страх,
аз спокойна на стола в тишината седях.
Внезапно обаче силен вятър отвори прозореца стар,
а аз седях и потрепнах сякаш ме опари гореща жар.

Тогава крила черни в миг се извиха над мен,
погледнах в тъмнината... и вече бях във плен.
Тогава... усетих твоя, черния ти дъх -
и с плахи движения аз... потулих този лъх.

Ти грабна ръката ми слаба и впи яростно очи,
а аз от болката извиках: "Спри! Това боли!"
Отпусна захвата и изгледа ме на кръв:
"Демон без пощада... е като живот без дъх."

Загледах се отново в зверските ти очи...
"Нима си демон тъмен убиващ без скрупул дори?"
Ти ме пусна и прибра демонските си крила.
"Това е грешка груба - аз съм просто това."

Премигнах, неразбирайки тези твои думи,
в които ясно се криеше животът ти груби.
Погледна ме отново, този път различно...
Tова беше ти - едно същество мистично.

Приближи се бавно; aз не потръпнах въобще -
не знаех изобщо какво искаше от мен ти още.
"Не се ли страхуваш от това лице?
Нима не е свито в страх твоето сърце?"

Ноктите ти блеснаха - остри, окървавени -
"Защо да се страхувам? Не си по-лош от мене."
В миг ти спря се и се надвеси над мен...
"Нима си по-жестока от демон като мен?"

Очите ми потрепнаха, усетих лъха ти -
бе толкова близо, крещях в ума си.
"Нямам сърце, по-студена съм от лед.
Но и нямам душа аз на демон като теб."

Ти докосна лицето ми и тихо отвърна:
"Демонът душа няма, а твоята присъда е смъртна."
Замахна с ръка, аз затворих очи за миг...
"И все пак те е страх... макар да не отвърна с вик."

Освободи ме от хватката си, жестока и тясна,
и яростно ме изправи, към ъгъла ме тласна.
"Крещя наум, подлуди духа ми ти сега -
кажи коя си - не ще умреш ти за това."

Размърдах устни, но нито звук не излезе -
бях онемяла, твоят аромат ме отнесе.
Демон. Мъж в кръвта - какво ми направи?
Мен... мен сега без думи остави...

"Какво има? Няма ли да кажеш?
Същността си не ще ли ти покажеш?"
Тези думи ме отровиха... коя съм аз?
Една жена, не -
твоя робиня оставил ти без глас.

И ето, пак, понечих аз да кажа нещо,
но ме спря едно чувство - бе твърде горещо.
Отдръпнах се бавно и погледнах надолу...
и ледени тръпки ме побиха отново.

Ти ме погледна учуден, с поглед страшен.
"Какво става с духа ти? Нима е уплашен?"
Разтворих ръце и... протегнах ги към теб,
но в този миг те сковаха се във лед.

"Какво направи, че загубих ума си - кажи!
Едно чудовище нощно ме обля с лъжи!
Този поглед, този аромат, жестокият твой,
уби гордостта ми с един глупав жест мой!"

Една сълза се отрони и блесна на моето лице.
"Как бих могла да допусна демон в моето сърце?"
Но ти не отговори и излетя в тишина...
"Ах, как можах да изрека такава лъжа!"

Паднах на колене и жално заплаках аз.
"Нима има бъдеще за такива като нас?"
Очите ми запариха, заболя ме душата -
"Какво сторих?" - и потули ме нощта в тишината.

Викът ми огласи целия дяволски мрак...
"Как силно искам да те видя пак!"
Не много се мина, може би седмица - две,
но от теб една следа дори нямаше... не.

Отчаях се страшно, ужасно, но пак -
успях да оцелея в непрогледния мрак.
Заспах...
Красив сън сънувах, за теб -
"Как можах да бъда по-студена от лед?"

Отпратих те - непознатия демон могъщ:
"Ах, този дух мой как ти е само присъщ!"

* * *
Погледнах я - беше свита на онова легло,
но спеше по-нежно и от дете едно.
Надвесих се над нея, почувствах топлина -
това ли бе чувството да обичаш една?

Доближих се до лицето ù - спокойно и мило,
и очите й целунах - нежно и диво.
Те потрепнаха леко, дали бе узнала,
че бях до нея сега... и до края?

Погалих бузите ù, горещи и пусти,
и несъзнателно спрях поглед на нейните устни.
Аз, демонът лош, оставих следа
на гореща любов в целувка една.

© Мария-Магдалена Иванова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Харесаха ми някои неща, това би могло да бъде чудесна поема. “Очите и целунах - нежно и диво”. И това: “Погалих бузите и - горещи и пусти”.
  • Демонично дълго! Ще се покатеря горе, че забравих началото!
Предложения
: ??:??