Нямам спомен била ли съм някога. Дръзка и огнена
се излива над мен на извечното слънце жарта
и изгаря минути живот и настръхнали корени,
впити в рохката почва на вечното зло - паметта.
Нямам спомен била ли съм. Тежко се свежда лозницата.
Сокът сладък примамва в полуздрача жужащи пчели,
а в небесната шир като кораби носят се птиците,
на крилете завързали нечии скрити мечти.
Нямам спомен била ли съм твоята истина - първата
и последната, дето като ехо в теб още крещи.
Не ми трябва да знам колко тайни писма са изхвърлени,
колко пъти осъмвал си с мисли и будни очи.
Не ми казвай, че трябвам ти пак и летяло си времето,
да забравям научих се. Мисля, че почнах от теб.
За съдник безпощаден бих приела едничка Вселената,
най-добре тя разбира, че всичко покрила съм с креп.
На деня и нощта в кръстопътя си обрекох безвремие,
нямам спомен била ли съм нечия, чужда, сама
и не искам да знам ни надеждите, нито проблемите.
Не ми трябва завръщане. В себе си нося света.
© Вики Всички права запазени