В края на коридора вратата те чака и сякаш предала се вдига ръце.
Към нея стотици като теб са вървяли първо с пълно, а после с празно сърце.
Килимът под краката ти страда... дави се в твойте сълзи.
Образът на вратата се замъглява от тъгата в тези сини очи.
Краката ти мудно се движат, дават му шанс да те спре.
Но той само гледа гърба ти, махнал оковите от свойто сърце.
Искаш той да те догони, да ти покаже своята страст.
Ръцете му навсякъде по тебе да бродят... в очите му да виждаш власт.
Устни в твойте да впие... да не можеш дъх да си поемеш.
Да се пита защо ли те е пуснал... да се кълне, че сърцето му можеш да вземеш.
Вървиш и тихо се надяваш, а вратата все по-близо се оказва.
Спри! Не се обръщай! Така му даваш сили да те смазва. ...