Спокойно! Полекичка! - подай ръка,
приседни до мен на дървеният стол.
Поеми дълбоко въздух и кажи ми
кой поръси на раните ти сол.

Изплачи се, скъпа моя
всичко ми кажи
за обиди, предателства и болки -
друг няма кой да те теши.

Сковала си се - не помръдваш,
гледаш ме с широко отворени очи,
ни глас, ни вопъл, ни стон... -
Плачи бе, момиче! Плачи!

Викай колкото можеш,

всичко наоколо строши,

скуби си косите ако искаш,

но МОЛЯ ТЕ, само не мълчи...

Така говорех в огледалото нямо,
на моя лик студен като лед.
Но и пред себе си не можа да се изплаче
образът ми безчувствен и блед.