О, смърт - ранявала си ме така жестоко,

когато те откривах в обичните за мен очи.

Аз борех се със теб живота да откопча,

а ти безжалостно забиваше на раздялата отровните ками.

Сълзите ми попиваха по рохкавата пръст на гробовете.

Със дни си мислех, че земята спряла е да се  върти.

И беше буца в гърлото, без въздух бяха дробовете,

но сърцето ми не спираше, а туптеше си, уви.

Тогава в тишината, така пропита с мъката,

успях да уловя какво във ритъма се крие...

Че краят иде не със тебе и разлъката,

а със забравата и тя ще ги убие.

И днес показвам ти аз "среден пръст"  без жал,

защото само тленното е твое.

Дори да има дни, изпълнени със горест и печал,

аз нося ги завинаги в сърцето свое.

И помня техните усмивки и шеги,

уроците, които завещаха ми - каква да съм.

Когато пак се върнеш мен да покосиш,

ще слея себе си със тях във вечен сън.