Тръгваш си

 и само кукувицата от стенния часовник

с прегракнал плач скърби.

Нали по съдби сте посестрими двете.

В чуждите домове търсите топлина,

снасяте прибързаните си грехове

и отлитате към безгрижието.

Прозореца след теб не ще затворя,

очаквайки поредното завръщане

в тиктакащата от безпосочните ми стъпки

празна къща,

където, все по-рядко,

 кръглия час  отброява

 телефонният звън на децата ни.

Без тях,

тя съвсем ще прилича на чужда

и нужда от о.з. кукувици в нея няма да има.

Пак ще си кукаме трима –

Аз,

споменът за теб

и празният лист, върху който

написаното до тук ще е още незримо,

а снежната белота ще е нарушена

от черните стъпки на измамната птица.