ОАЗИС

                                    Ти пак бързаш, на мен вали ми във душата,

                             ти пак тръгваш, жаравата съм аз на догаряща камина,

                                  ти излизаш, дъхат още завивките аромата, твоя.

                                        Там аз реката пенлива бях досега,

                                          водопада, незаглушен във стихия,

                                      и оазиса прозрачен бях във пустиня.

                                       Сега вали и се разлива тази среща 

                                            между няма магия и робиня,

                                                ти, беззвучен щрих...

                                                аз, няма жена,

                                                ти, недописан стих...

                                                аз, разтопена душа,

                                            ти, длан на ангел в мрака...

                                         аз, богиня с разпилени перли,

                                                ти, сън лазурен...

                                         аз, пълнозвездна нощ в позлата.

                                                 Няма те сега в дъжда,

                                                   аз оставам недопита 

                                                  и от капки се задавям,

                                                 за да идваш още и още

                                                 затъжен във суша...

                                                 при оазиса прозрачен

                                                 с месечината... позната...