Опитах се да ти напиша нещо…
Но оставам самовглъбена в мислите си, безмълвна...
Извини ме, след толкова чакане –
исках само за миг да те зърна,
но отпуснах глава и… заспах.
Сънувах сън. Нейде навън съм.
Непознат град, непознати улици…
Вървя по някакъв път,
улисана в мислите си…
Никога не съм си представяла,
че някога толкова далеч ще ги пратя.
Та ти си на хиляди разстояние.
И може би в този миг също си мислиш за… мен
Та… вървя по този път… разбит,
осеян с ями, криволичещ надолу-нагоре,
сякаш някакъв лабиринт. И убиваща пустош…
Няма живинка, няма жива твар наоколо.
Усещам страх от неизвестното.
Няма кого да попитам за верния изход.
Но дълбоко в себе си вярвах – ще го намеря!
Крача твърде самоуверено!
Сигурна съм – ще те намеря.
Опитвам се да си те представя -
такъв, какъвто си може би на снимката без посвещение…
Оглеждам се наоколо -
някакви дървеса, сухи клони
и къщи с високи огради, но прихлупени покриви…
Спирам неволно пред една,
да си отдъхна.
Видях някакво копче върху врата.
И опитах да го натисна,
но… както се случва в съня – копчето не работи.
Полумрак…
Заплаках от безсилие…
Седнах пред вратата и реших да чакам…
Намерих пролука някаква.
Надникнах.
Видях странна светлина, идваща нейде отвътре.
Някакъв трепет обзе ме и облекчение…
Зачаках…
Светлинката се приближаваше към мене! О, Боже!
Някой бавно приближаваше към мен!
Ето, в сумрака – очертан силует. Чакам.
Сърцето ми бързо заби, от вълнение.
Чух нечий глас: Сънуваш!
Не виждах лице.
Не! Това беше сън наистина, но сякаш бях будна…
Поразително!
Вратата се отвори бавно и светлинката ме озари.
Та… това беше ти! Да вярвам, или да се събудя!?
Не искам! Нека сънят продължи!
Протягам ръце към теб. Докосвам те.
Премаляла от дългото, уморително търсене,
най-после открих те, в съня си…
Очите ни се срещнаха най-после,
мълчаливи и плахи.
Твоите ме докоснаха.
И вглеждайки се в мен,
навярно си зададоха въпроса:
Защо ли? Все пак ме намери…
Събудих се, а защо ли?
© Нели Всички права запазени