Душата ми удавница е сляпа,

сърцето ми е скитник без подслон,

времето мечтите мои стапя -

чакам те отново в празния ни дом.

А часовете се нижат без пощада,

сълзите по кожата - дълбаят следи,

мислите ми бягат през площада -

бягат, копнеят, търсят твоите очи.

Розата във вазата отдавна вехне,

тъй както вехне моето сърце,

небето е сърдито - гръм пак ехне,

дали ще тръпне от него твоето сърце.

И ето, входната врата изскърца,

кръвта ми лудо заигра,

душата ми за сламката се хвана,

розата за миг оживя.

Но... обърнах се и що да видя -

там беше само плаха самота.

Що стана? - Последната надежда отлетя

и след нея  се тръшна входната врата.