Непрогледно ме гледа безцветие,
оцветено от делничен смях.
Нямам време, дори настроение,
само бяла далечност. И прах.
Непрогледно ме гледа безгледие,
ужасено от всички човешки кълба,
свити до болка, до ужасно неверие,
неприети от собствена гола мечта.
Преоткривах се бавно в мълчание,
заприличало в миг на звезда -
необятна и луда, със странно сияние,
къса всички посоки към мен. До една.