Тези очи, тези нежни, далечни очи,
вгледани в мене уж нехайно и нямо,
излъчващи бури, дъждове и лъчи,
обещаващи нещо голямо…
Как потъвам във тях, как се давя и търся
изплискан от душата ми смях,
като някаква обич ненадейна и първа,
като някой невинен, несторен, бял грях.
Как те искам, как копнея, пътувам
в тези нежни, далечни очи…
как във тях пак се гмурвам и плувам
и се вдигат на грамади вълни…
И разпенват се, блъскат, влекат ме,
и съм цяла седефена и от фосфор на длъж,
и съм цялата хвърлена в пъкъла
на Дявол жесток, всемогъщ.
Тези твои очи, спрени в мене нехайно,
излъчващи бури, дъждове и лъчи
този мой път, орисия, случайност
между ада и рая, между наште очи…
© Магдалена Филипова Всички права запазени