Живеем си кротко, а тя бушува в нас,
подсказва ни идеи във среднощен час...
Шепти ни нежно:”Подлей му водата!
Изиграй му номер! Да му падне главата...!”
И ние слушаме съветите й тъй лирични:
правим зло, а събитията драматични
не ни касаят. Изпитваме върховна наслада
да гледаме опонента как горчиво страда...
Че не може тъй...Правдата, за да тържествува –
трябва и възмездие. Злото нужно е да съществува!
Така живуркаме...носим си я във сърцата,
не ни напуска тя за миг – сгрява ни душата...
Че без нейният огън тъй буен, сияен и жив,
как може човек да бъде истински щастлив?!
О, злоба наша! Пази ни ти от добротата! Живей!
Не ни напускай никога! Не ни оставяй! Недей!
© Валентин Кабакчиев Всички права запазени